Честно интервю
В продължение на две години животът на Дагмар Колер (71 г.) е бил напълно в Миньор. Но сега това може да е първият път след смъртта на съпруга й, дългогодишният кмет на Виена Хелмут Зилк († 2008 г.), отново толкова спокоен, колкото в оперетните им роли. Книгата й „Изкуството да бъдеш жена“ й помогна да преодолее мъката.
Все още отиваш на гроба на съпруга си? Дагмар Колер: Не толкова често, колкото преди. Аз съм там всеки ден повече от две години. Той почти се превърна във втори дом за мен. Отне три часа, три четвърти на час всеки път напред-назад. В близост е и гроба на майка ми. Това значително увеличи моята дълбока тъга. Те не се появиха навреме ... Дагмар Колер: Бях безгласен половин година. Едва когато подарих всичките си красиви обувки на градинаря му, нещата се подобриха. Едва когато го пуснах, гласът се върна. Как се измъкнахте от дъното? Дагмар Колер: Когато лорд-кметът на Виена открива площад Хелмут Зилк зад Staatsoper преди време, аз знаех: вече не мога да постигна повече почести за съпруга си. Започнах да излизам. Сега съм щастлив, че съм сред хората и отново се представям. Обичам толкова много. Какво се случва, ако се приберете сами след такива вечери? Дагмар Колер: Аз и съпругът ми винаги си казвахме през нощта какво е - дори в 1 час. Той ми разказа за своите лекции и за мен, в коя сцена имаше аплодисменти и разпродадени. Сега човек се прибира вкъщи и е уморен и си мисли: На кого да го съобщя сега? Толкова е празно. Помогна ли ви писането на книгата? Дагмар Колер: Да. Първо, това трябва да е книга за това как да преодолея мъката си. Но когато прегледах дневниците си, трябваше да плача ужасно. Помислих си: не мога да говоря за мъката. Но моят съавтор винаги се смееше много на историите, които преживях с почитатели. И тогава си помислихме: Нека напишем книга за нас жени ! От 50 години съм на сцената и винаги съм давал на хората да се прибират щастливо у дома.
